Отстранените тихомълком БГ журналисти всъщност са истинските герои в „хибридната война“, но те рядко излизат от „бункерите“ – малцинство са!
Първо една мини анкета: познавате ли поне един отстранен от медия /а те всички без БНР и БНТ/ са на олигархията? В лице, във ФБ профил или в друг социално-Мрежови анфас? „Не“, отговаряте евентуално, след което, още малко внимание, няма да боли, поне не всички: а защо? Нали във виртуала кипят кървави словесни битки с медийната олигархия на всички фронтове? Но това питане носи по-скоро констативен и познавателен, а не морализаторски характер: и най-възможният отговор е най-невъзможният за хрумване: защото те са неизвестни. За разлика от Волгин и неговите „по-братушки“ в българската медийна клетка.
Петър Волгин
За съжаление малцина различават следствията от причините и често, все по-често, „откриват огън“ по тях. Това на военен език се нарича „рекогнисцировка“, осъществена, естествено, от противника по нареждане на Главния Противник – още един обект за припознаване и назоваване!, за да отклонява и „хаби патроните“. На пръв поглед право, но встрани от целта.
Да отстраниш без шум „Х“, е демонтаж, „под силата“ дори за дете, а какво остава за „мамини детенца“ от кошарката на Делян Пеевски, тапицирана от пода до тавана включително със зловонни пачки.
Ако са били живи през 90-те, когато българските граждани научаваха за корупцията главно от медиите на все още враждуващите протоолигархични кланове, и са оживели до милениума, това не означава, че „славата“ или „известността“ са ги докоснали с крилото си.
За разлика от петърволгиновците, чието професионално CV няма да проследявам поради липса на време и наличие на досада.
Да отстраниш „нашумял“ предизвиква достатъчно количество „шум“ – но ръцете ти са вързани здраво /не от демокрацията/, за да го легализираш под формата и съдържанието, което наистина заслужава – на професионален труп.
От ясно по-ясно е, че петърволгиновците са много далеч от такъв макабричен финал. Наопаки: и те, и техните „озвучители“ „зад кадър“, притежаващи властта и умението да напипат точното им копче в точния момент, за да чуят точните коментари, са сигурни, че това е пътят към „vita nuova“ – към стотната, наложи ли се – и към хилядната.
От другата страна на уравнението „демонтаж с шум“ е „монтаж с шум“. От-страняването е равно по сила и ефект на внедряването.
А ще настъпи ли след това „разведряване“ на медийната атмосфера, е третият под-въпрос от мини-анкетата.
В ситуация на „хибридна война“ – еднозначно: „Не!“.
Очакванията са за: бързо пре-въоръжаване /“презареждане“/ и дислоциране на други позиции – но винагина предната фронтова линия. Винаги – на аванпоста.
Зад петърволгиновците е многочислената „армия“ от неизвестни „солдати“, чиито имена никога няма да нашумят, въпреки че вече са видими отвсякъде. Войната иска жертви. „Хибридната“ не прави изключение от общото правило.
Къде са обаче „генералите“ от срещуположната линия на фронта?
Зад тях, без-шумните, не се бие армия още по-безшумни, въпреки че квалификацията им за водене и ръко-водене на такъв тип война априори се приема за достатъчно здрав „щит“ срещу пълчищата на неприятеля.
Приема, но не е – един срещу 1000 е твърде неравностойно дори за най-квалифицираните бойци, чиито генералски пагони са им пришити набързо, без шум, фанфари и паради.
Патосно или не, те се сражават за вас. За себе си във вас и за вас в себе си.
И ако не ги виждате на предната линия, не се оглеждайте и не се сърдете.
Те пак слязоха в „бункерите“. Безшумни, неизвестни, с дажби и график на редови солдати.
Мислят и вече са ангажирани за „след края на войната“, който, спокойно!, няма да е „краят на света“.
Такава е тяхната „конструкция“ – на хора и воини, чието местоположение винаги е било известно, а действията и наративът им – прозрачни.
В шест, след края на войната, ще се очакваме – пред микрофона.
