Ден на скръбта. 18 май 1944 г.
Цели села в Крим са обезлюдени. Покъщнината, добитъкът, дрехите, старинните икони и украшения, дори съвсем скромните реликви, предавани от поколение на поколение, са иззети под ударите на прикладите и дулата на автоматите. За да бъдат плячкосани от изпълнителите на Сталиновата заповед – „За кучетата предатели – куча смърт“.
„Само седмица преди това ги посрещахме като наши братя и бащи, като освободители, а те се завърнаха вече съвсем други – не хора, а обладани от зли духове върколаци“, спомнят си оцелелите от този „кървав вампирски разгул“.
За 20 минути съветските комисари натоварват в „говежди вагони“ – непочистени!, и българските семейства. и гръцките, и арменските…
За тази следваща „девета вълна“ на депортация и на другите народности, населявали дотогава Крим, която залива полуострова месец след прогонването на кримските татари, свидетелства в потресаващата си изповед „История моей жизни“ потомката на кримски българи Евдокия Бойчева – Вербова.
Няма да цитирам тези повтарящи се като речитатив задъхано-горчиви редове на една обикновена жена, надмогнала в смъртни страдания революцията, колективизацията, гладомора, преселването, загубата на дом, близки, роден край… на всичко, което съставя идентичността на човешкия живот.
Съставя го, но в свят, недопуснал да бъде превърнат от Сталин и неговите „алтер его“ в ГУЛАГ – в ад на земята, където човешкият живот се измерва единствено с нормата каторжен труд за една свръхдържава и една свръхпотисническа класа, която като зомбитата от филмите на ранния Джордж Ромеро се надига, разтворила паст за още и още територии, за още и още нации, за още и още животи, за още и още „условни единици“…
След като прочетох това „жизнеописание“ – несравнимо по обем с „Архипелаг ГУЛАГ“, дори с „Колимски разкази“, дори с „Трънлив маршрут“ на Евгения Гинзбург, се попитах: защо документът – автентичният, изповедалният, последно земният, се завръща?
Нестройни редове, от които наистина избликват кръв и сълзи, защото са писани с кръв и сълзи, с ужасяващата липса на живот, с живот, разделен от живота…
Да не би този „модел на завръщането“ да претендира за „архетип на вечното завръщане“? Да заплашва и обезсилва с отровното ужилване не на спомена, а на при-помнянето: вие сте още в ръцете на зомбитата.
Те не могат да съществуват, без да възпроизвеждат „първичната сцена“ – палачи и жертви, без да произвеждат палачи и жертви.
Без да произвеждат напомняне, а не спомени.
В спомените те присъстват мъртви.
В напомнянето – живи.
Но тези речитативни, задъхано-горчиви редове на една припомнена „изселничка“ са заклинание.
Това и само това не трябва да забравят „върколаците“, сменили шинелите „от Троцки“ с костюми „от Ралф Лорен“.
