Моята леля Ирина – само моята ли?, от Харкiв, като военен лекар е спасила хиляди бойци. На всички фронтови линии на Втората световна. Връща се без ръка. В комуналната квартира на мястото на Дома. Но и с една ръка тя винаги е прегръщала и с двете.
За едни „споменът за изгубената част“ е агресията, която той осигурява. За други – напътствието. Да живееш без част, но с у-частие. На мен отдавна ми е болезнено-весело и иронично- горчиво ясно как може да се развие този сюжет. Но в моите представи той би звучал така: тъмна нощ. /Не от филма „Два бойца“/, но годините съвпадат /само годините/. Ирина Пирогова, която като своя предтеча е знаела, че по време на войни хирургията решава всичко и е основен „агенс“, се е добрала до входната врата на къщата, в която вече са повторно заселени като „бивши“ нейните родственици. Въпреки мрака тя, като опитен анатом, напипва ребрата на желязна стълба. „Парадното стълбище“ е било разрушено, докато тя е съчленявала и разчленявала на фронтовите линии – умирайки, е спасявала, спасявайки, е умирала. Желязната стълба, занитена, вдълбана в стената, е „осигурявала достъп“ на „обитателите“ до техните „мравуняци“ – до много късно, цели 40 години след попадението, но за това – по-късно. А сега или тогава….доктор Ирина чука на вратата. Късно е, черно е, тихо е. Шинелно е. Дълго време – тя не брои минутите или часовете, защото не се е снабдила с трофейни часовници от ръцете на умиращите и от ръцете на спасените, а може би на нейната ръка е имало часовник, преди да се раздели с нея, но тя не иска да си спомня за този напомнящ часовник, без да има откъде да си купи „не-помнещ“ мига на травмата часовник, никой не й отваря. И когато след неброените часове вратата най-после се открехва, неин роднина й изрича на пресекулки:: „Ти не чукаше с ръката, с която винаги си го правила! Затова не те познах!“. Ирина разтваря и двете си ръце – по думите му – и го прегръща. Оттогава тя е прегръщала с двете си ръце. При завръщане и при заминаване. Най-силно от всичко ми се искаше да й разкажа на пресекулките от живота и съдбата тази история, но тя не ще може да я чуе… Ала аз й почуквам вече непредпазливо на вратата на общия ни свят. Ще ме познае ли, дори ако не го правя с правилната ръка?
видео
