Апологетите на Путиновия стил и свето-глед – макар и на една посредственост, а не на велик „вожд” от нео-сталински калибър, много обичат да нападат манихейството, както презрително наричат спазването и о-пазването на моралните ценности в политиката. „Черно-белият” свят за тях е демоде, реликт от Студената война, опростителство, пропаганда, дори фанатизъм, посипан с щипка психическа нестабилност, взета назаем „по пантофи” от водените БГ журналисти или в шедьоври „от Маноло Блаиик”, подпетени от чистачките в Газпром, от военно-полевата „медицинска” кухня на един от първите болшевишки психиатри – д-р Осипов, който съвсем официално поставя диагноза на всички „психически болни хора” – „контрареволюционери” /а не обратното!/. Но ако на небето и земята съществува по-силен и по-неуравновесен в претенциите си фанатизъм, това е техният – и това е фанатизмът на лицемерието. Главната еснафска добродетел в уж „непреходната” майка България, дала на вси словене букви да четат и точно толкова – избождала очите и изтръгвала езиците на набедените за противници – и днес, отново „преходна” – от грапаво, „сипаничаво” лицемерие към лакирано – защото лакировката никога не е била отменяна в „съветска България”. До крайния продукт – „лакираната дъска” на мястото на неудобното заради многобройните си видими и публично нанасяни „нарези” винтче на държавната машинария „Сталин 1.0” – от времето на „големия терор”, се стига след също толкова мъчителни процедури – но те са вече в арсенала на Сталин 2.0 – модел, към който се домогва и който се опитва да възкреси „газовият император” в Кремъл.
„Другарят Сталин казва, пише в работните си бележки главният „архитект” на застоя Леонид Брежнев, взимаме парче дърво, махаме му кората, правим дъска, после я шлифоваме и я лакираме. Колко операции! Още повече, когато става дума за жив човек – за да може човек да ръководи и да не прави грешки, трябва много да се потруди. Още повече в нашата работа”.
„Лакираната дъска” е метафора на общество и индивиди в квази стабилна стагнация, неотклонно пристъпваща – на пръсти, в меки чекистки ботуши от шагреновата кожа на „вечните” и вечно обновяемите „врагове” или в делян-пеевски „кондури”, към анихилация и небитие. Както дяволът се бои до безсмъртие от тамяна, така и тези „лакирани дъски” изпитват панически ужас само от аромата на ацетона на реформите – мощния разградител на Системата, който ще заличи и лакировката, и части от „дъската”, и самата „дъскорезница”… На тези лакирани табла на „герои будители” и „творци на чистата политика и чистото изкуство” няма място за достоверните герои на времето – те са прекалено железни, прекалено „остриета”, прекалено светещи не със захаросания гланц на фанатичното лицемерие, а с новото покритие на друга епоха, в която такива „фанатици на каузата” са малцинство – но затова пък – „какво малцинство”!
И ако вече разпознаваме в компактния „групов портрет” от фанатични индивидуалности на служба на каузата Надежда Савченко – сме безпогрешно в целта.
„Благодаря на невидимия батальон зад Надежда”, написа вчера профила си във Фейсбук сестрата на Савченко – Вера Савченко.
И през тези две години на „буря и натиск”, които за Кремъл лицемерно са се измервали с „вълнението в чаша вода” – на профилите в социалните мрежи, на личните блогове, на единичните пикети или на груповите протести, основната линия на „манихейството” в „съветска България” – този, така да се каже, „38-ми или 74-и паралел”, разделяше релефно „лакираните дъски” от „невидимите воини” – „лакирания батальон” от „невидимия”.
И днес, когато украинската Жана Д’Арк е на свобода, тук, там, навсякъде, сега и задълго, подсладената водица на лакираното мълчание ще става все по-засмукващо-пагубна за фанатичните лицемери. Напоследък те я „вгорчиха” дозирано и напълно умишлено с „жалейки за мъчениците” – но такива „мъченици”, които приживе са подписали „невидимия контракт” за не-героизъм, за не-търсене и не-създаване на „героични ситуации” и точно такова – изкуство и битие, в „квадрата”, в ъгъла, в спорадичното участие в периферията на отблясъците на „лакираната дъска”, в самооплакването на „дъската”, че лакът не е стигнал и за нея…
За „лакирания батальон” Надежда Савченко беше от подписалите контракт с друго начало и как мълчаливо-лакирано щяха да ликуват, ако тя беше загубила живота си в путинските тъмници.
Или ако беше „забравена” – а такива „лакирани батальони”, които полират памет и свяст, добродетели и недостатъци, желания и отхвърляния, вече са рекрутирани от Кремъл и там, където мъчениците не се ползваха с фанатичния статут „мъченик”, където „жертвите” се завръщаха в живия живот и нямаше толкова насъщен глад от героизъм – но и за тези общества примерът на Надежда Савченко тепърва ще бъде сравним с модерните култове към „героите отдругаде” , а те в глобалния свят са вече „герои навсякъде” – при това, без да губят своята хиперидентичност като „герои отнякъде” – от нова Украйна, изграждаща и омагьосваща именно със своята хиперидентичност, за да „отрази” – още един израз от речника на съветските вождове и техните малокалибрени лакирани следовници като Медведев, руския шовинизъм, масираното налагане на постулатите и „лакираните герои” на „руския мир” на цялата планета. Която – в перспективата на Москва – е длъжна да се превърне в огромна лакирана дъска за отраженията на кремълските „звезди”. Да се обработва, да се полира, да се шлифова, докато под гланцовата повърхност тиктака паметта за „отрязването” и страха от „дъскорезницата”.
За космическо, метафизично нещастие на Кремъл създаваните с фанатична неуморност и фанатично лицемерие „дъскорезници” извайват и своите герои – и те са родени наистина с „ризница”, пред която „лакираните доспехи” се пропукват, за да открехнат за рядък и измъчен миг немощните телеса на „властелина” – не толкова гол, колкото немощен, не толкова „вежлив”, колкото яростно фъфлещ улични проклятия… Но – „фъфлещ” – като късния Брежнев, като заекващия – уж от изблик на справедлив гняв и държавническо-гендерна енергия Путин.
Ще пропусна да се завайкам защо официалните медии в „съветска България” не транслираха живото слово на Надежда Савченко – без нито едно потреперване, нито един дисонанс, нито едно отклонение – защото светът на воина е точно такъв – и остава такъв и в плен, и на свобода.
„Свобода по време на война” – и това е основното послание на Надежда Савченко. Войната за свобода на цяла нация не е войната на „руските патриоти” за „защита на руското население на Донбас, Луганск” и Крим. И отказвам да нарека това – на всеослушание или наум, „„манихейство”
В „съветска България”, където новомълчанието и новоговорът се диктуват от и на „лакираната дъска”, войната в Украйна и анексията на Крим – ключът към „другата”, не-имперската Евразия, са всичко друго, но не и война и анексия. Нещо повече. Нещо познато на съветолозите – „лакираната дъска” се изплъзва дори от ситуацията, в която тези термини са били произнесени на глас. Немощна да ги „отрази”, непригодна за отпор на героизъм, тя се измъква с шлифовано бягство от „царството на манихейската истина” в „диктата на удобната лъжа”, размила лакирания си гланц от сълзите, че не са й разрешили, че са я лишили от възможността и дори 4правото” да бъде и да се налага като „утробна лъжа”. Но този „смешни ридания” не могат да пропукат коварния лак. Той се е втвърдил толкова успешно, че пропукването му отвътре навън е с ранг на знамение.
Което е още „покаяние”, което е още „разоръжаване”.
Преди „лакът” да е засъхнал окончателно… И преди да бъдат отведени в Каноса.
