Ден в историята – 30 години от европейската Хирошима
„Паметта за страданието” обрича на колективна забрава, „страдащата памет” – на непрекъснато припомняне
„Чернобилска молитва“ на Нобеловата лауреатка Светлана Алексиевич се поддава на прочити – „технически“, ретроспективни, дори гендерни… Но когато в някоя постчернобилска нощ все още се събуждаме внезапно, така внезапно, или може не внезапно, но „количеството полу-догадки преминава чрез скок в качество“ – на същинското прозрение – усещаме с цялото си облъчено същество, че Чернобил е другото име на тоталитарното и авторитарното Зло. Маркер, разпрострял се над една част от вълшебното Полесие, където би трябвало да растат билета-омайничета – като в песента на Володимир Ивасюк „Червона рута“, но избуяват „черните билета“ на „разпада на атома“, на мълчаливия вик, на свличащата се не от тялото – а от душата кожа.
Ликвидацията не на „аварията“ в Чернобил, а на езика, за който говорим Чернобил, е мяра за нашата облъченост със злото и неговото имплантиране – на радиационния маркер-чип, за да се проследят черните петна на излъчването – огвън-навътре и отвътре-навън, и на непрогледните пропасти на мълчанието за самите нас – в това мълчание – в този солидарен отказ да говорим Чернобил. В това неподписано официално „съглашение“ да отклоняваме езика от Злото – не за да спасим себе си и една „хуманна представа за мирозданието“, а защото Злото, имплантирано в нас, не позволява да бъде наречено Зло и Чернобил, „заразена тоталитарна и авторитарна постлагерна зона“, и винаги, когато не гледа встрани, то изтръгва езика ни и бърза да пре-вземе думата, за да говори вместо нас и вместо себе си – от някакъв „трети пункт“, от катедрата на привидно добронравната лъжа. Да крещи чрез стиснатите устни и за самото себе си.
Чернобил е макет на цялото общество на Злото, поразено и заразено от собствените си оръжия, обърнати срещу собствените „изоланти“, пре-нос на тези оръжия в други зони, които – макар и далеч от идеалното, не са имали нито 1937-ма, нито 1986-а. Преди 30 години обаче Злото пре-мина границите – буквалистично и фигуралистично, прокрадна се през бодливите телени мрежи на лагерната зона, ала все още като ехо, откат, напомняне какво може да се случи, когато езикът „1937“ е в техническа, идеологическа и… морална пауза.
Полу-отвън, полу-отвътре – това е хибридната позиция постЧернобил, която е още позиция капитулантска и позиция антилингвистична.
Ние сме дадени в опита си на смъртни – предначертано и внезапно, на изказа „Чернобил“.
Докато не се преборим за него и не го овладеем – със силата на безсилните, с ръцете на отпусналите ръце, с оръжията на убитите, с имената на безименните – радиоактивното мълчание ще е единственият говорител, протагонист и „изказ“ – тоест, единственият „оцелял“.
Паметта „Чернобил“ не се припокрива с изказа „Чернобил“ – първата е фигура на общото мълчание на съвкупния индивид, второто – на персоналния жест на индивидуализираното общество. Първата е раз-членяване, второто – съч-леняване.
Чернобил открива много лица и скрива още повече маски, той е унифициран и стратифициран, за да остане „памет за страданието“, а не „страдаща памет“.
„Страдащата памет“ е голямата жертва на мълчанието и големият печеливш. Тя винаги ще бъде припомняна, докато другото име на „паметта за страданието“ е „колективна забрава“.
видео
