От блога на Иво Инджев
Съдия Нели Куцкова не беше избрана вчера от колегите си от Висшия съдебен съвет за председател на Апелативния съд и това се превърна в една от водещите новини на деня.
Какво видяхте обаче в тази новина?
- Лицемерието на хора, които трябва да символизират обратното в държавата, защото на тяхната преценка виси висшата преценка за свобода или нейното отнемане от всеки един гражданин в държавата.
- Право седи, криво съди- ако перифразираме поетичната формула за българското правосъдие от 19-ти век. Защото едно говорили в лицето на Куцкова колегите й, а друго направили с тайния си вот.
- Доколко можем да се доверяваме на преценките на такива хора и техните присъди като последна инстанция в преценката дали сме виновни?
Но има и още нещо, „изпуснато” като мотив да бъде бламирана кандидатурата на Нели Куцкова: скритата мотивация на откритата лустрация за мръсното й минало. Да си бил част от нещо, свързано със СДС ( демокрацията) през изминалия век , се оказа мръсно минало.
Не че не го знаем- някой от нас и лично. Но сега ни го потвърдиха по ясен, категоричен, съдийски начин. Осъдени сме на недемокрация от такива съдии, за които е компромат да си заявил позиция, различна от столетната, която се спотайва отмъстително, загнездена в съдебната система.
Обратен пример ( с доказателствена сила за тази теза): тъмночервеният съдия Александър Арабаджиев, бивш депутат от БСП, дефилира вече втори мандат като представителен на България в Европейския съд в Люксембург, изпратен там с парафа на “големия антикомунист” Бойко Борисов още при предишния му премиерски мандат. Ерго: да си червен в тези среди не е смущаващо ( когото и да било) обстоятелство, но общуването със синята политическа боя е клеймо, което не се прощава.
