„Знаме на мира” като „Знаме на войната”
Когато прекосявам – набързо и понякога, столичните паркове, усещам и с неизвестните сетива как от ден на ден набъбва партията „майки без политика”.
Логично погледнато – а формалната логика е единственото, което остава на обитателя на репресивна държава, за да се задържи в света на условно живите, децата – „нашето всичко”, не са субекти на политиката, а само нейни обекти. Това остава в сила – именно в най-голяма сила – и когато политиката, произвеждана от такава държава, е репресивна.
И родителите напълно логично и напълно правоверно се стремят да поставят децата си извън това поле на опасната игра, където те са най-грижовно пазените и най-внимателно култивираните „цветя”. На думи. А на дела – родителите нямат думата да поискат от името на децата си, на които са представители, реализацията на тези „хуманни цели” и „прекрасни намерения”. „Да имаш амбиции” за детето си – фраза, позната от близкото неминало, се превежда като „да имаш политически амбиции” – защото без участието на репресивната и вездесъща политика никой не би могъл да осъществи нищо. Никой не би могъл да бъде осъществен. Но всеки иск и всеки помисъл за иск е хвърляне на ръкавица към Властта – днес са родителите, утре децата на тези родители, превърнали се на свой ред в родители… Защото в репресивната държава децата отговарят за родителите си – и това е техният най-страшен политически дълг. Той никога не е бил отменян и заличаван. Той продължава да е средство и цел за заличаване и отменяне на съдби. И много от тях са детски.
И сред бебешкото гукане и виражите на гълъбите – дори и те изглеждат „угрижени” за свободата си, мълчанието на майките полепва като замърсен пясък и „тежка вода” върху телата и душите на онези, които трябва да наследяват света в неговата пълнота – също и когато е непоносима и тревожна, натежала и на-тъжала от трагични спомени и витаещи във въздуха знаци за конфликти. С нежни и сурови имена.
В апогея на живковизма децата на България бяха откъсвани от майките и включвани като „умилителен хор” в „мирните инициативи” на Москва: „Знаме на мира”, и това трябва най-после да се проумее, не е оригинална българска инициатива, а кремълско начинание – видоизменено и осъществено от „народна демокрация”, за да се прикрие истинският поръчител. И никой от тогавашната върхушка не поиска разрешение от родителите за участие на децата им в тези „умилителни” асамблеи и мирни походи – маскирани с дрескода на детскостта политически акции, използващи невинността на беззащитните и беззащитността на невинните като параван за бруталната си военна експанзия.
Днешните майки са били тогавашни деца или все още не са били родени – но за да запазят – инстинктивно или не децата си, те се хвърлят в празното, за да ги спасят от политиката. От мира и войната, от лъжата и от истината.
Привилегия на малките са големите въпроси.
Не само които те задават, но и които са им задавани.
Но в българските паркове и в българските домове е тихо.
Майките са „без политика”, децата – пленници на тази „политика без политика“.
Затова в парковете присядат и се движат статуи на майки – условни фигури, а не същества от плът и кръв.
А какви са бащите – и те ли са „бащи без политика”?
Очевидно – да.
Както и онези от тях, които задават и реализират политиката и политическото. Най-вече – те. Авторите на тази политика.
Те се стремят да имунизират децата си срещу нея – което е най-ужасяващото доказателство за вида, методите и целите на тази политика.
И докато условието за друга политика е „без майки, без бащи, без деца” – родителството ще е привилегия на други майки, на други бащи, на други… деца. В свят, който е тук, но е другаде.
Добринка Корчева
