На 10 май т.г. се навършват точно 22 години и 6 месеца от паметния 10 ноември 1989 г., сочен за начало на т.нар. демократичен преход. Годишнината не е кръгла, но е по особен начин интересна – това е точно половината от предходния 45-годишен период, на който мащабната обществена трансформация обещаваше да даде исторически реванш. Ако си представим деветте петилетки на соца като футболен мач, излиза, че сме в края на първото полувреме от реванша. Иначе казано, моментът е подходящ за някои изводи относно играта и постигнатите резултати, поднесени в стегнато резюме, както правят футболните коментатори след рекламите.
Какво постигна българското общество в политически, икономически, социален, демографски, културен и най-сетне в морален план? Достатъчно е тази вече некратка историческа отсечка да се сравни с останали пет равностойни като продължителност периоди от новата история на България, за да се види, че в голямата си част резултатите от т.нар. преход са смущаващи или направо регресивни.
Многопартийната парламентарна система, която замени стария тоталитарен режим, се оказа по-скоро инструментална, а не съдържателна част в технологията на промяната. Левият политически спектър през всичките години беше доминиран от БСП, която съдържа в себе си полюсите на цяла политическа система – пауперизиран (или пенсиониран) пролетариат, носталгични комунисти от сталински тип, социалдемократическа фракция, олигархическо крило, генералско движение и т.н.
Единството в тази разнолика политическа сглобка е върховна идеологическа ценност, но явно не общата идеология го крепи, а сложен баланс на интереси. Впрочем сходна е и политическата анатомия на ДПС. В десния спектър и в центъра преходът произведе двайсетина политически формации, които на моменти приличаха на диви враждуващи племена – СДС, ОДС, ДСБ, „Либерали“, ССД, разни земеделци, НДСВ, РЗС, „Атака“, ВМРО и др.
Тази твърде пъстра и заредена с нестабилност политическа картина изглежда странно – сякаш „десните“ партии (при цялата условност на понятията „ляво“ и „дясно“ в български условия) служат като бутало в двигателя на „левицата“, за да може тя ту да упражнява цялата власт, ту само част от нея. Както и ставаше. Като резултат десницата постепенно се изхаби и пространството беше заето от ГЕРБ, която се заяви като дясна партия по стечение на обстоятелствата – там имаше ниша за развитие.
На практика през целия преход партиите не бяха форма на политическо представителство на социални групи, а по-скоро инструмент за преразпределяне на икономически ресурс. Поради което в медиите днес думата „политик“ най-често звучи с отрицателна конотация. В очите на простолюдието той е алчно, корумпирано и възглупаво, но речевито (или получленоразделно) същество. Е, не всички политици се вписват в тази представа, но тя е колкото инфантилна, толкова и реална. Питаме се защо храбрият и изтъкан от добродетели български народ произвежда точно такива политици и ни е страх да си отговорим.
Събирателният образ на българския предприемач, индустриалец и бизнесмен, изграден в годините на прехода, не е по-привлекателен от образа на политика, вероятно поради факта, че бизнесът и политиката живеят в нечиста прегръдка. Бизнесът така и не успя да моделира представата за богатия човек като социално отговорен и ангажиран към общото благо индивид. Историята на българската приватизация някой ден може да послужи като наръчник за малки, средни и много големи измами.
Нейният основен герой е внезапно забогателият тарикат, който след като е източил и докарал до фалит (не без политическа протекция) няколко големи и построени при соца предприятия, днес блажено обикаля светските сборища, облечен ту целия в бяло като някакъв лебед, ту в палто от крокодилска кожа. Повечето разкази за големите български богатства като правило са съставени от примери за откровени кражби, корупционни схеми и криминалност.
Крилатата фраза на Доган за партийните обръчи от фирми има и обратна сила. Бизнесът също си направи обръчи от партии.
У нас големият бизнес е възможен само с протекцията на държавата. Без нея предприемачът плува в сярна киселина. Формално погледнато институциите на държавната власт са независими, но всъщност не са. Усещането, че държавата се управлява по-скоро „ръчно“, а не от демократично избрано политическо представителство, никога не е преставало да бъде валидно. Демократичната като форма институционална система в действителност се оказа фасада на едно олигархично по същество управление.
Едва ли случайно парадигмални политици на прехода като Луканов, Доган, Костов, Първанов и настоящият премиер Борисов повече или по-малко основателно бяха подозирани в много тесни връзки с олигархични и сенчести, но реални центрове на власт.
Съдебната система постоянно произвеждаше и продължава да произвежда комедийни сюжети и фарсове. Защо го прави? Защото е прекалено независима или заради нерегламентирани, но железни зависимости?
Икономическите трансформации в годините на прехода обогатиха българския език с нова дума – рекет. С тази сладка и грозна работа се занимаваха както чисто криминални структури, така и официални държавни институции, заедно и поотделно. За да платиш 2 лв. такса на държавната администрация, плащаш 4 лв. такса на услужливо настанената до държавното гише банка. Това е рекет. Дребен, но масов.
Между другото над 80% от работодателите у нас са със средно и по-ниско образование, според наскоро оповестена статистика. Явно не цензът е основен двигател на българската икономика. В бизнеса, според една сполучлива забележка от началото на 90-те, влязоха твърде много борци и нито един шахматист.
Днес световната икономическа криза служи като оправдание за икономическите несполуки на правителството, но за мнозинството българи кризата през изминалите 22 години беше перманентна и започна още при правителството на Димитър Попов.
По подразбиране целта на прехода беше повечето хора да живеят по-добре.
