Руските „оръдия на мирния труд“
Сътрудници на руския тв-канал „Звезда“ са били задържани на границата в Швейцария заради разглобено оръдие в багажа
Дълги години повтарях по 12 часа дневно, че в Русия и бившите й колонии в Източна Европа няма професия „журналист“. Доносник – да, повечето – доброволни и „с радост“, ерзац шпиони, които вече не четат вестника наопаки – все пак, демоде е, а произвеждат във „виртуала“ фейк след фейк – да и да, агенти на олигархично влияние – безчет и безброй, лични текстописци на Властта и прилежащата й руско-българска олигархия – името им е легион, солдафони без опознавателни знаци – сега с подобни двуноги същества се попълват ударно редакциите на руските телевизии, които ще започнат да зомбират с нова „хибридна“ сила разкашканата социално и ментално биомаса на България – познавам отдавна и познавам отскоро.
Спомням си първото си дежурство като репортер-„заек“ в редакцията на голям български всекидневник. Дежурният редактор, бивш офицер от „Гранични войски“ – а те винаги са били в системата на ДС по съветски образец, изкомандва: „Като разговаряш с мен, ще стоиш мирно!“. За човек на 20 години в онези години, колкото и да е участвал в „нежната революция“ и „дисидентските групи“, колко му е да си изпусне обикновената вафла за 200 деноминирани лева от ръцете. Това беше „нощният порцион“ за дежурните „зайци“. Плюс две поствиетнамски кафета на щатна и нещатна „глава“… Ръцете ми вече бяха свободни, но позата ми си остана „свободно“. А не – изпъната, с ръце по шевовете. Това не се случи, нямаше как да се случи – тогава и днес. И командата: „Кръгом, марш!“, на два пъти ми беше прочетена от представители на българо-руската олигархия. Тогава и днес.
След един мракобесен опит за преврат в Русия, в един мрачен октомврийски ден, друг дежурен редактор – той пък от бившето „политическоо управление“ на армията, ме заплаши – и то не съвсем на шега, със Сибир, ако „здравите сили“ в Русия поемат управлението. Тази словесна канонада продължи от осем сутринта до ранния следобед. Аз издържах, но „здравите сили“ – не. Тогава историята ни се притече на помощ.
Днес… Да не я призовавам отново – тя не се повтаря напълно, и в това е нейното нечовешко очарование. Потопени в нейния поток – енергично-нирван-ично, отново не пеем в строя, не стоим мирно – във всякакъв смисъл, и маршируваме с „неправилния крак“.
И само когато видим снимката на момченцето с късите панталони, палтенцето „рибя кост“ и каскета, вдигнало ръце, обръщаме глава… защото очите ни издават. И ноктите, невидимо, но кърваво забити в дланите.
„Познавах човек, пише Дешиъл Хамет, който беше откраднал „дяволско колело”.
Но оръдие? И то на „мирния журналистически труд” си е закономерно „чудо”. Made in Kremlin.
