
Двигател на „вечния преход” е олигархията – „лагерното началство”, а движещи сили – криминалните и лумпенизираните елементи
Спомняте ли си „крилатата фраза“ на Булгаковия Воланд: „Най-лошото не е, че човекът е смъртен, а че е внезапно смъртен“.
Със „смъртнотстта по принцип“ се опитват да водят диалог и специалистите по генно инженерство, и модернизираните томисти. Останалите специалисти по не толкова „спасителни“ /и „душеспасителни“/ дисциплини са се примирили и се вслушват в диалога.
През периода на „внезапна смъртност“ в Съветска Русия, в Украйна, след това – в страните от Източния блок, озовали се под техния кървав окупационен режим, индексът на „внезапната смъртност“ се покачва до точката на кипене. Отвъд която „се стопяват“ и изчезват милиони човешки същества.
Третата фаза е пост-лагерната смъртност в пост-лагера. Значителни географски пространства от „социалистическия лагер“ след „нежната революция“ не преминаха към нормален режим, а бяха задържани в режим „карантина“ – т.нар. двоичен режим на преход, състоящ се от редуващи се цикли на замразяване-размразяване, като дори по времето на Сталин вътре в тези микроцикли е имало минипериоди на „размразяване“ – заради своята незначителност обаче и бързопреходност те са оказали почти нулево влияние върху макроциклите.
Пост-карантината е замислена /генерално/ не като двоичен макроцикъл, а като непрекъснат процес на възпроизвеждане на първичното състояние. Казано на популярен език, като „омагьосан кръг“ със свой „двигател“ – олигархията, и движещи сили – лагерните надзорници – криминалните и лумпенизираните елементи в служба на „лагерното началство“. Пардон – „пост-лагерното“. И когато те говорят от името на „масите“, се връщаме на нов диалектически етап – пост-етап, към държавата на посттоталната пропаганда. Позоваването на „мнението на масите“, които одобрявали на 80 процента своите лидери – в Русия и „пост-съветска България“, е издигнато в ранг на основен политически и социален закон: Путин и шефовете на „Единая криминальная Россия“ обявиха, че единствено волята на мнозинството може да предопределя статуквото. Респективно – в един съвсем близък план – в Русия 18 септември, у нас – 6 ноември, изборите. Щом социологическите сондажи изхвърлят на повърхността гейзер от такова всенародно одобрение, следва, че… изборите са формални и съвсем скоро могат да бъдат обявени за ненужни. За „инструментариум от ненужни процедури“. Както юридическите факултети- за „факультеты ненужных вещей“ /по заглавието на романа на Юрий Домбровский „Факультет ненужных вещей“, писан – на големи „лагерни пресекулки“, от края на 30-те до средата на 50-те години.
Что делать в режима на пост-карантина?
Да се утешаваме със „смъртността по принцип“?
Да възкресяваме страха от периодите на „внезапна смъртност“?
Сражението за „недаденото трето“ ще конфигурира проблема – и реално, и метафизично.
Раните и травмите не се превързват и лекуват, още по-малко – заличават, с „пост-карантина“. Неизцерени навреме, тези пост-рани зейват в индивидуалния и обществения организъм, в частното и публичното тяло и предизвикват пост-внезапна смъртност.
„Те умряха от последиците от раните си“ – би трябвяло някой ден да се изпише върху гробницата на пост-лагера. Лекарите са безсилни, защото не са историци и политици. Но „политиците“ на пост-лагера, задържащи обществото в пост-карантина, имат такива претенции /и превенции/. Дори нещо повече – присвоили са си ги по подразбиране, като пост-правомощия.
Задържането в пост-карантина модифицира болестта от неизцелена в неизцелима.От болест – в пост-болест.
Превръща „санитарния кордон“ – вътрешен и външен, в панацея.
Добринка Корчева
https://http://www.dw.com/bg/българия-столица-на-смъртността/a-18924786